Пепито

Начало книги

Тогава се казвах Пиер и бях на двадесет години. Но иначе приятелите ме наричаха Пепито, понеже съм приличал на италианец. Нямах нищо против. Говореха още, че съм имал затворен характер, и сигурно е било вярно. По времето, когато започна тази история, следвах медицина. Понеже не ходих войник, вече бях втори курс. Има една интересна подробност, която непременно трябва да спомена, преди да започна разказа си. Имаше нещо особено в мен. Още от дете бях навикнал да се вглъбявам в различни предмети, докато започнех да се чувствам като тях. Можех да бъда картината на стената или пък масата в кухнята. Въплъщавах се във всичко, което пожелаех. Съществувах на две места едновременно — в собственото си тяло и в предмета, който съзерцавах.

По това време живеех в една таванска стая, където понякога водех и приятелки. Не можех да се спра на нито една от тях. А го желаех. Повечето от вечерите си прекарвах с цигара в ръка, седнал на перваза на прозореца. Отсреща имаше друг прозорец, зад който често виждах едно лице, което не ми даваше покой. Бях научил името й — Емилия. Също бе студентка. Много пъти съм се опитвал да я заговоря на спирката, но не ми достигаше смелост. Думите се оплитаха на езика ми, избиваше ме руменина. Чувствах се недостоен за нея. Понякога, седнал на перваза, успявах да зърна тялото й в пролуката между завесите. После осветлението угасваше, но аз още дълго се взирах с възпалени очи, преди да заспя с копнеж по недостижимото.

Читать дальше →