Да поплачем заедно

Начало книги

Беше красива и добра. Подпираше се на книгите на най — горния рафт на библиотеката. Гледаше и се усмихваше. Косите й бяха къдрави и черни. На гърба й имаше надпис с едър женски почерк: „С МНОГО ЛЮБОВ!“. До нея бях подпрян аз. Със скръстени ръце и наведена глава. Тогава явно съм бил много отчаян. Токущо си бях обръснал мустаците, с които толкова се гордеех и ми предстоеше казарма. По него време все още не се познавахме. Давмата гледахме в различни посоки.

Обичах да се изтягам на канапето в другия край на стаята и да ги гледам. Тук винаги бе полутъмно, поради спуснатите щори. Лежах с ръце под главата и гледах, взирах се, докато в един момент не започнеше да се движи пред очите ми. Устните й ту се разтягаха в усмивка, ту се свиваха сериозно. От време на време помръдваше глава и се усмихваше с крайчеца на устните си. Това го обичах най — много. Винаги гледаше към мен, независимо къде се намирах. Нарочно заставах в различни места на стаята, но погледът й винаги беше в очите ми. Впрочем какво значи да гледаш в очите? Опитайте се да гледате някого в двете очи едновременно. Физически не е възможно. Като кажат само: „Погледни ме очите!“ А по — правилно би било: „Погледни ме в дясното око!“ Или: „Погледни ме в лявото!“ Споделих го веднъж с нея.

Читать дальше →