Призрачна музика

Начало книги

Беше му хубаво. Още сутринта пое дозата си и сега душата му се къпеше в чувство за дълбок и ненарушим покой. Не го дразнеше дори продължителната изтощителна жега. Винаги ставаше така, след като поеме дозата — хубаво му бе и когато е горещо, и когато е студено, хубаво му беше да седи, хубаво му беше да лежи. Всичко му беше хубаво и нищо не го тревожеше.

Но мозъкът му работеше на бързи обороти и това също бе последствие от поетата доза. Жегата беше добра не просто сама по себе си, но и защото в това неделно утро човек трябваше да положи огромни усилия, за да открие някой случаен минувач в Москва. Който имаше възможност, бе заминал извън града; който нямаше, си седеше вкъщи с включен климатик или в най-лошия случай — с дръпнати пердета, и почти не се срещаха ненормалници, които да не жалят себе си и да се мотаят по улиците без работа. Как ли пък не! На слънце бе трийсет и девет градуса, на сянка — трийсет и пет, наоколо се извисяваха нажежените, излъчващи горещина каменни сгради и не се усещаше никакъв полъх на вятъра. А към това се прибавяха и изгорелите газове, които сякаш не се разсейваха, не се разтваряха из въздуха и не изчезваха, а си стояха там, където ауспусите на автомобилите ги бяха изпуснали… Общо взето беше ясно, че ако човек се щадеше поне мъничко, за нищо на света нямаше да се шляе из московските улици в този прекрасен слънчев юнски ден.

Читать дальше →