Когато боговете се смеят

Начало книги

Когато влезе от уличния задух в сумрачната прохлада на входа, Олга неволно се усмихна. Впрочем тя винаги се усмихваше именно тук, на стълбището, което водеше към асансьора. Защото точно на това място я спохождаше една и съща мисъл: колко е хубаво, че има едно кътче, където тя идва с удоволствие. Колко е хубаво, че на света има човек, с когото е невъзможно да се скара при каквито и да било обстоятелства. Човек, който няма да я измами, няма да я предаде. Човек, с когото, както вече се разбра, тя не може да се раздели.

Още с отварянето на вратата Олга извика:

— Вкъщи ли си?

— Иска ли питане! — долетя гласът на Павел. — Ами ти защо се прибираш толкова рано?

Тя свали сандалите си с високо тънко токче и боса тръгна към хола, като събличаше в движение черната трикотажна блузка и тясната дълга пола.

— Пашка, знаеш ли що е женско щастие?

Павел надникна в стаята и се спря на прага, загледан леко насмешливо в нея.

Читать дальше →