В черно като полунощ

Начало книги

Защо, чудеше се Тифани, хората толкова обичат шума? Защо шумът е толкова важен? Нещо съвсем наблизо ревеше така, сякаш ражда крава. Оказа се стара латерна, която въртеше парцалив мъж с омачкан цилиндър. Тифани се измъкна колкото можа по-вежливо, но шумът като че ли беше прилепчив. Човек добиваше чувството, че ако не му избяга, ще се опита да се намъкне чак у дома му.

Това обаче беше само един звук от грамадния казан с вряща шумотевица, в който бе попаднала. Подклаждаха го хора. Подклаждаха го, опитвайки се да надделеят шума от останалите, като вдигат още повече шум. Спореха при импровизираните сергии, подскачаха да уловят с уста висяща ябълка или жаба1, насърчаваха юмручните надпревари и натруфената с пайети въжеиграчка, продаваха захарен памук с цяло гърло и, откровено казано, се наливаха юнашки.

Въздухът над зеления хълм тегнеше от шум. Сякаш цялото население на два или три града без изключение се беше домъкнало до баирчината. И тук, където обикновено се чуваше само по някой откъслечен крясък на мишелов, сега отекваше постоянният крясък на… ами на всички. На това му викаха „забавление“. Единствените хора, дето не вдигаха шум, бяха крадците и джебчиите, които си вършеха работата в похвална тишина и освен това не припарваха до Тифани. Кой ли би преджобил вещица? Щеше да има късмет да се отърве без липсващи пръсти. Така поне се вярваше, а всяка разумна вещица би окуражила подобни страхове.

Читать дальше →