Невиждани академици

Начало книги

Това се случи в полунощ в Анкх-Морпоркския Кралски музей на Изкуствата[1].

На новия му служител Рудолф Пръснатов средно по веднъж на минута му хрумваше, че като цяло сигурно нямаше да е зле да беше споменал на Куратора за неговата никтофобия, страха му от странни звуци и, както беше разбрал наскоро, страха му от абсолютно всичко, което можеше да види (а като стана дума, и което не можеше да види), чуе, помирише или усети да плъзва по гърба му през безкрайните часове докато е на стража през нощта. Нямаше полза от това да си каже, че всичко тук е мъртво. Това изобщо не му помагаше. Значеше, че така той се откроява.

И тогава той чу хлипането. Сигурно и крясък нямаше да е чак толкова зле. Поне когато чуеш крясък, си сигурен. А тихото хлипане е нещо, което слухтиш, дали ще го чуеш отново, защото няма как да си сигурен.

Той вдигна лампата си в разтреперана ръка. Тук не би трябвало да има никой. Сградата беше надеждно заключена, никой не можеше да влезе. Както, като си помисли човек, и да излезе. Поиска му се да не си беше помислял за това.

Читать дальше →