Белият път

Начало книги

Те идват.

Препускат като орда диви зверове — с камиони и леки автомобили, сподиря ги син пушек; стеле се в чистата нощ и мърси въздуха й, сякаш петни човешката душа. Идват на тумби и водят жени, деца, любовници; дърдорят за реколтата и за животните. Говорят за бъдещи пътувания, за черковни камбани и неделни училища; за сватбени рокли и имена на неродени деца, за онези, които казали едно или друго. Неща дребни или по-важни, малки и големи, такива, които вълнуват хиляди градчета, не много по-различни от тяхното.

Носят си ядене и пиене, от кошниците им мирише на пържени пилета, на прясно изпечени баници и пирози, а от уханието лигите им вече текат. Под ноктите им — неизмита кал, дъхът им — на застояла бира лъха. Ризите им като на празник — изпрани и изгладени, роклите им — нови; косите — сресани или пък не. В очите им искри радост, в душите им се таи мъст, а в търбусите им като черна змия се е свила възбудата, напряга ги, трепти в приятно ожидание.

Читать дальше →