Ангелите на гнева

Начало книги

На смъртния си одър, в сетния си ден и час, Харлан Ветърс повикал сина си и дъщеря си. Дългите сиви коси на стареца стърчали от възглавницата под блясъка на лампата като следа от отлитащ дух. Дишал едва-едва; все по-слаб бил дъхът му и не след дълго щял да секне съвсем. Бавно се спускал вечерният здрач, но през прозорците на спалнята все още се откроявали силуетите на дърветата — стражите на Великата северна гора. Старият Харлан все повтарял, че живее на самата граница, а домът му е последният човешки пост преди горските селения.

Струвало му се, че с угасването на силите му отмира и властта му над дивата природа. В двора му растели бурени, между розовите храсти се надигали къпини. Тревата била избуяла и занемарена — трябвало да се окоси още веднъж преди зимата, а брадата му стържела върховете на пръстите му, защото дъщерята все не успявала да го избръсне така гладко, както се бръснел сам. Окапалите листа, които нямало кой да събере, лежали по земята като люспите кожа, които се ронели от ръцете, устните и лицето му и се трупали по чаршафите. И през прозореца, и в огледалото той виждал тлен, но само едната от двете картини обещавала прераждане.

Читать дальше →