В очакване на утрото

Начало книги

Вече минал седемдесетте, дядо Въльо приемаше идването на всеки следващ ден като Божи дар. Събуждаше се рано — още преди да съмне и сядаше на стола до прозореца. От там гледаше навън в малкото дворче пред къщата, без да мисли за нищо, ей тъй — просто му беше хубаво, че още го има и може да гледа настъпването на утрото, да чува и усеща нещата, които го заобикалят. Понякога Личко — кучето, което като приятел заместваше отсъствието на покойната от години баба Неда, го усещаше и започваше да скимти и да върти опашка. Колибката му беше под кайсията и като видеше силуета на стареца до прозореца, то опъваше синджира и искаше да го пуснат. Щом дядо Въльо го освободеше, то не хукваше из двора, както преди години, а само вдигаше крак до дървото и после бавно, по-старчески се приближаваше до стопанина си. Стигаше му да е свободно, защото за разходки и подскачания му бяха доста стари кокалите. Сигурно затова много котки от махалата вече не заобикаляха неговия двор, а си прескачаха както и откъдето си искат. Личко оголваше пожълтелите си зъби от време на време, но дори за респект не му се ръмжеше. Съвсем различна работа беше, когато край него минеше младата квартирантка на дядо Въльо. Щом я видеше, Личко лаеше, сякаш през двора минава най-върлия му враг. Тя също не му оставаше длъжна и размахваше малката пръчка, която държеше на разположение до вратата на къщата. Понякога го замерваше с камъни. От какво се беше родила тази взаимна неприязън, никой не можеше да каже.

Читать дальше →