Дълбачката

Начало книги

Когато за пръв път стъпи на дълбачката, Антон бе на двадесет, а тя на три години. Как изминаха тия тридесет години, той така и не разбра. Сега, когато вече сваляха част от оборудването за да я нарежат за скрап, той проумя, че заедно с нея, свършва и най-хубавата част от живота му. Не можеше да повярва, не искаше да се разделя с това вече старо, ръждясало корито и ходеше по палубата като болен, комуто са съобщили кога е краят му. За да го назначат на нея, по онова време трябваха връзки. Всъщност от връзки тогава имаше нужда дори за хубава книга, или килограм банани. Човек трябваше да познава поне двама-трима продавача, за да може да си купи най-банални неща. Стоките с по-добро качество се пазеха под тезгяха и срещу някой лев отгоре, или просто защото можеш да отвърнеш с друга услуга на продавача, получаваш желаното. Иначе рафтовете на магазините бяха отрупани с боклуци, които никой не поглеждаше. Антон бе служил моряк три години и това донякъде му помогна при назначението. Цяла седмица майка му обикаля някакви далечни роднини, които се водеха заслужили борци против фашизма и благодарение на които, все пак успя да започне работа на дълбачката. Тогава тая работа се смяташе за лека и приятна, нещо което бе основен приоритет за начинаещите. „— Те ни лъжат, че ни плащат заплати, ние ги лъжем, че им работим!“ — бе елементарното обяснение на всеки работник. Ако можеш да откраднеш нещо от работното място, бе достатъчно за да смяташ, че си намерил добра работа.

Читать дальше →