Да си откраднеш живот

Начало книги

Пролетта на 2005-та ме настигна във Варна, с осем лева и една фалшива шофьорска книжка в джоба. От два месеца ме гонеха братята Саркизян, за половин килограм хероин, който всъщност дори не бях задигнал аз. Крадливото копеле, по прякор Жабока, с което се подвизавах през последната година в района на централна гара в столицата, ме изпържи и духна с дрогата зад граница. Стоката от братята бях получил аз и естествено сега те гонеха мен. На няколко пъти бях на косъм от смъртта, а един път дори ме пипнаха, но случайността или късмета ми помогнаха да се измъкна. По-скоро бе късмет, защото много ми вървеше на всякакъв хазарт и в трудни ситуации винаги се измъквах сух от водата. Може би затова копелетата, с които общувах ме наричаха Люк-Любо, демек, щастливия Любо.

Сега се шляех из морският град без пари, подслон и никакви приятели. На 23 години, кестеняв, висок и достатъчно глупав, за да се забъркам в подобна каша, седях на една пейка в морската градина и си спомнях милото лице на мама, когато ме гушкаше като малък, след поредната сторена беля. Още помнех топлите и сухи ръце, мирисът на прост сапун от дрехите и онова неповторимо усещане за дом и подслон, което ми даваше прегръдката и. Иначе сменяхме квартирите от град на град, в зависимост къде си намереше работа тя. Израсла в детски дом, мама тръгнала с първият негодяй след навършване на пълнолетие. Той, разбира се, не пропуснал да я ошета и когато разбрал, че на бял свят ще идвам аз, естествено изчезнал и я оставил да се оправя сама. С невероятни лишения тя ме отглеждаше, докато навърших 11 години. Тогава почина, а по детските домове тръгнах аз. Слава Богу изтраях едва до петнадесет годишен, след което завърших висшият колеж по улично право в София.

Читать дальше →