Дългият път през тунела

Начало книги

— Тате, Тате!

— Кажи, пиле?

— Ела да видиш какъв тунел си направих! — възторжено писукаше петгодишният ми син в коридора.

— Добре, след малко! — малкият си измисляше хиляди забавни игри и за всяко ново откритие си търсеше публика. В доста от заниманията му аз играех роля на кон, костенурка нинджа, извънземно, или каквото му измислеше малката главичка. С радост и удоволствие участвувах в игрите му, когато не бях зает. Край него се чувствах спокоен, безгрижен и добър — състояния, които не ми бяха присъщи в нормалния живот навън.

— Тате, ела бе, тате! — продължаваше да ме вика синът ми. Станах от фотьойла и отидох при него. Той стоеше пред голямото стенно огледало и държеше в ръчичката си малкото огледалце на жена ми, обърнато към голямото.

— Виж тунелът колко е дълъг! — възклицаваше с искрено удивление малкият.

Спрях рязко. Като хипнотизиран не можех да откъсна поглед от огледалото. Стоях, а кръвта ми изтичаше в тунела, водещ към нищото, образуван от огледалното отражение. Тази игра ми беше ужасно позната. Преди години, на два пъти прехвърлях крак в отвъдното и с непоносима болка, все пак се задържах в измерението на обикновения човешки свят. Страхувах се от тунела и от неговите безбройни сводове, спускащи се към безкрайността.

Читать дальше →