Кураж за другите

Начало книги

За да стигне от почти опустялото добруджанско село до Варна, дядо Ильо смени два автобуса. Вече повече от десет години той не бе напускал дома си и сега пътуването му се стори дълго и мъчително. На автогарата в града го посрещна дъщеря му и двамата тръгнаха към болницата. Късната и студена есен бе прогонила хората от улиците а във въздуха се носеше мирис на дим и зима. Някак странно отекваха стъпките от подкованите му с налчета обуща по тротоара. Сякаш бе сам в града. С дъщеря си много не приказваше. Откакто я съкратиха от работа, тя се отчая и някак смали. Трудно я караха само с инвалидната пенсия на мъжа и, но тя не се оплакваше. Предпочиташе да мълчи и да гледа с присвити очи на всичко. Добре, че поне внукът се издържаше сам в София. Там следваше за юрист, като че ли единствено юристите можеха да оправят тая скапана държава.

— Такъв мързел, Недке — обърна се той към дъщеря си — е подгонил хората, че не е за вярване! На стрина ти Параскева къщата я купи един инженер от Добрич. И той без работа останал, пък решил да гледа животни на село. Дойде самичък, защото жена му не можела да живее в нашият генгерлик и си купи пет кокошки и две овце за дамазлък. Ти я знайш съседската къща с градината. Няма и два декара двор, но и той му се видя много. Копна с мотиката, копна с лопатата и накрая се отказа. — „Не е работа туй — вика — селската! Няма файда от нея!“Две седмици изкара с кокошките и овцете и онзи ден ми ги предлага през плета: „Купи ги — вика — комшу, че се прибирам в града! Види се, от мене селянин няма да стане. По-добре да си плащам осигуровките няколко месеца, а после да се пиша на борсата.“

Читать дальше →