Пустодимски

Начало книги

На масата до прозореца, от който се видеше част от голото Софийско поле и щърбият масивен гръб на Витоша, стоеше втората книжка от новото списание „Зарите на истината“.

Из сиромашката и тъжна стаица, облечен в изжулено сетре с мазен вратник, с мършаво, с великопостна бледност лице, безцветно и незначително, разхождаше се угрижено редакторът на списанието Станчо Пустодимски.

Редактор беше станал Станчо от два месеца насам, подир като беше променил разни поприща с еднаква несполука. Появлението на списанието му нема̀ никакъв отклик; публиката се потаеше, печатът се умълчаваше, като че нищо необикновено няма на литературния хоризонт. Вместо да валят поръчки, заедно с пощенски бонове, около Станча царуваше една атмосфера на забравеност и тъга, много обезсърчителна. Против обикновението у нас, Станчо беше предприел списание не от жажда за слава или от желание да служи на истината — недейте гледа названието, — нито пък от слободия, а по съвсем практическо съображение: да удари някоя парица, да се храни от перото. Може би в това да намереше своята Калифорния. Сметката му излезе сбъркана: десетината наполеона — всичкото му богатство — фръкнаха за двете книжки, които му не повърнаха нито едната пета, и Станчо Пустодимски биде принуден да прегърне режима на най-строга сухоежбина.

Читать дальше →