Игрите на Немезида

Начало книги

Корабостроителниците близнаци на Калипсо стояха една до друга върху полукълбото на луната, което винаги бе извърнато от Юпитер. Слънцето беше само най-ярката звезда в безкрайната нощ, а широката мазка на Млечния път бе далеч по-ярка от него. Целият ръб на кратерите бе опасан с бели работни светлини, които озаряваха сгради, товарачи, скелета. Ребрата на полупостроени кораби се извиваха като дъги над реголита от каменен прах и лед. Две корабостроителници, една цивилна и една военна, една със седалище на Земята и една притежавана от Марс. И двете бяха пазени от едни и същи противометеорни електромагнитни оръдия, и двете се бяха посветили на строежа и ремонта на съдове, които да откарат човечеството на новите светове оттатък пръстените, когато и ако спорът за Ил бъде решен.

И двете се намираха в по-голяма беда, отколкото подозираха.

Филип се плъзна напред, следван по петите от отряда си. Светодиодите на скафандъра бяха изчоплени, а керамичната облицовка — надраскана, докато не остане нищо достатъчно гладко да хвърля отражение. Даже лицевият дисплей бе затъмнен дотолкова, че почти не се виждаше. Гласовете в ушите на Филип — корабният трафик, каналите по сигурността, цивилното бъбрене — се улавяха в пасивен режим. Той слушаше, без да предава нищо в отговор. Целеуказващият лазер, прикрепен към гърба му, бе изключен. Той и отрядът му бяха сенки сред сенките. Бледият брояч отляво на зрителното му поле мина границата от петнайсет минути. Филип махна леко с отворена длан в само малко по-гъстия от вакуум въздух — поясен жест да тръгнат бавно напред. Отрядът му го последва.

Читать дальше →