Жив или мъртъв

Начало книги

ЛЕКИЯТ ПЕХОТИНЕЦ, в случая боецът от отряд „Единадесет-Браво“, съгласно устава на американската армия трябва да бъде лъснат, с безупречна униформа и гладко избръснато лице, но първи сержант Сам Дрискол не изглеждаше така, и то от доста време насам. Често камуфлажът изисква и друго освен шарените бойни дрехи. Впрочем не, те вече не се наричат така, нали? Сега им казват „армейски бойни униформи“. Все същото.

В дългата към десет сантиметра брада на Дрискол се виждаха достатъчно бели косми, заради които неговите хора му викаха Санта[1] — досадно за мъж, още ненавършил тридесет и шест години, но ако повечето ти сънародници са с десетина години по-млади… Е, какво пък. Можеше и да е по-лошо. Можеше да е „татко“ или „дядо“.

Дразнеше се още повече от дългата си коса. Тя беше тъмна, чорлава и мазна, а брадата — твърда, което тук бе полезно за прикритието му, а и местните хора рядко си правеха труда да се подстригват. Дрехите му, както и тези на целия екип, също бяха като на местните. Екипът наброяваше петнадесет души. Командирът им след невнимателно стъпване си счупи крака, а на този терен това стигаше, за да излезеш от строя. Седеше на един хълм и чакаше хеликоптера „Чинук“ заедно с един от двамата медици на екипа, останал с него, за да не допусне капитанът да изпадне в шок. Така Дрискол се оказа начело на мисията. Това не го тревожеше. Имаше повече опит от капитан Уилсън, независимо че все още не беше завършил колежа като него. Но всичко по реда си. Тепърва трябваше да оцелее от тази задача, а след това щеше да доизкара университета в Джорджия. Стори му се смешно, че започна да харесва училището чак след три десетилетия. Е, по дяволите, по-добре късно, отколкото никога.

Читать дальше →