Вълкадин говори с бога

Начало книги

Когато искаше да си спомни как додоха и как се заредиха злочестините в къщата му, Вълкадин си мислеше и за оная вечер през август, когато, след като отвяха, сред хармана светна като злато голям куп жито, а на изток през плувналия прах се показа, червен, месецът. Голяма задяха беше и след залез слънце. Той работеше сам, със снахите си и с децата, защото синовете му бяха още на война. Докато пренесат житото в хамбара, докато разтоварят колята със снопите и приберат туй-онуй, месецът подскочи, побеля, и когато седнаха да вечерят, видело беше като ден. Тогава той каза:

— Потрайте още малко, докато свършим хармана. А като си додат мъжете ви, ще ви разделя. Ще ви дам всичко, за себе си не ща нищо. Стига ми, доде съм жив, да ви спохождам от време на време.

Насреща му седеше Милена, най-младата му снаха. Хубава жена, млада, яка, очите й, както винаги, се смеят, кръглото й лице огряно от месечината. Той я погледна и се позасмя.

Читать дальше →