Платено

Начало книги

Тодор Опрев, един от богатите селяни, за когото казваха, че бил имал „сухи“ пари, прибираше надвечер добитъка си и от час на час по се ядосваше: конете, кравите и телетата, измокрени от студения есенен дъжд, отънели като хрътки и премръзнали, или стояха на едно място, или ако тръгнеха, отиваха като замаяни не там, дето трябваше; овцете като че не виждаха вратата на саята, а се притискаха о стените и плетищата; кокошките и пилетата бяха все под краката на човека, кучетата се щураха из пруста и оставяха връз мазилката кални отпечатъци от пръстите си, прасета квичаха от глад, като че ги колеха. Такава неразбория и такава бърканица Тодор не беше виждал в двора си. И дето да стъпиш, все ще се подхлъзнеш, каквото и да похванеш — мокро, нечисто. Тодор тичаше нагоре-надолу, сърдеше се, караше се на слугата, умори се и капна, като да беше работил цял ден.

Но за да бъде Тодор тъй припрян, имаше и друга причина: когато излезе да прибира добитъка, той видя, че из пътя, отвъд каменната ограда на двора му, мина един човек, който много му домяза на Доде Лянката — един крадец, един разбойник, който на всичко отгоре беше убил човек затуй беше затворен. Тодор не беше уверен дали е Лянката — човекът беше с ямурлук, с качулка на главата. Освен туй ако е Лянката, какво търсеше тук, как е излязъл от затвора? „Пътник ще е някой — казваше си Тодор, — отива си човекът по работа.“ Друг път пък, като подигнеше очи нагоре и видеше каква мрачина пада, каква тъмна и черна нощ иде, той усещаше как страхът пропълзява в душата му и си казваше: „Лянката ще е, друг не е.“ Такава беше орисията му, да се бои от всичко и от всички. Имаше пари, а трябваше да се преструва, че е сиромах, и, разбира се, никой не му вярваше. От Доде си беше теглил най-много.

Читать дальше →