Празно гняздо

Начало книги

Поуморен от стълбите, даскал Ангел се спря и се изправи на вратата: сух, само кожа и кости, с хлътнали дълбоки очи, едното от които беше сляпо, изпит и бледен, той приличаше на смъртник, не на жив човек. Но такъв той си беше от години и ако дъщеря му Мария се обърна към него, когато влезе, и го загледа внимателно, то беше за друго: тя забеляза, че даскал Ангел беше настръхнал, едното му око, здравото, светеше като от треска, избелелите му устни трепереха. Всичко туй показваше, че даскал Ангел е страшно ядосан.

И наистина, като захвърли бастуна си (освен безбройните си други недъзи, даскал Ангел беше и куц), той се тръшна в къта и завика:

— Моят брат! Прелюбезния ми, обичния ми брат! Колкото го обичам, толкоз да живее! Да гебердяса, да пукне! — Даскал Ангел издигна гласа си и с още по-голяма омраза зареди: — Вълци главата му да късат, да ослепее! Аз ако съм сляп с едното око, той с двете да ослепее! Да го видя с торба от портата на портата да проси…

Читать дальше →