Двамата просяци

Начало книги

Когато си тръгна и последният посетител, съдията Ди се облегна в креслото си с въздишка на облекчение. Той хвърли уморен поглед към градината в задния двор. Вечерният мрак вече бе започнал да се сгъстява, а тримата му малки синове все още играеха между храстите. Те окачваха по клоните запалени фенери, украсени с образите на Осмината безсмъртни1.

Беше петнайсетият ден от Първия месец, Празникът на фенерите. Хората окачваха в къщите си и около тях пъстри фенери, най-разнообразни по размер и форма. Целият град тънеше в ярка многоцветна феерия. Откъм парка отвъд стената на градината до съдията долитаха веселите възгласи на шумното множество. През целия следобед в резиденцията му, разположена в задния двор на съдилището, пристигаха да изкажат поздравленията си по случай знаменателния ден видни граждани на Пуян — процъфтяващия окръг, в който Ди от една година беше съдия.

Съдията отмести назад черната шапка с дълги уши и прокара длан през лицето си. Не беше свикнал да пие толкова вино през деня и се чувстваше леко замаян. Наведе се към масата и взе от вазата една голяма бяла роза. Смяташе се, че миризмата й намалявала въздействието на алкохола. Вдъхна дълбоко свежия ароматна цветето и си помисли, че последният посетител, старейшината на гилдията на ковачите Лин, наистина бе злоупотребил с гостоприемството му. Този човек като че залепна за стола! А съдията трябваше да се преоблече и да се поосвежи, преди да се яви в покоите на трите си съпруги, които сега ръководеха приготовленията за празничната семейна вечеря.

Читать дальше →