Сянката на вятъра

Начало книги

Още си спомням онова ранно утро, когато баща ми ме заведе за пръв път в Гробището на забравените книги. Ронеха се първите дни от лятото на 1945, а ние вървяхме по улиците на една захлупена от пепелявото небе Барселона, под трептящите слънчеви лъчи, които се лееха по Рамбла1 де Санта Моника като гирлянда от разтопена мед.

— Даниел, днес ще видиш нещо, за което не бива да разказваш на никого — предупреди ме баща ми. — Даже и на твоя приятел Томас. На никого.

— Даже и на мама ли? — промълвих полугласно.

Баща ми въздъхна, скрит зад онази тъжна усмивка, която го преследваше в живота като сянка.

— На мама може, разбира се — унило отвърна той. — С нея нямаме тайни. С нея можеш всичко да споделяш.

Малко след гражданската война един взрив от холера бе отнесъл майка ми. Погребахме я в Монжуик2 в деня, в който навърших четири години. Спомням си само, че тогава цял ден и цяла нощ валя, и когато попитах баща ми дали небето плаче, не му достигна глас да ми отговори. Шест години по-късно отсъствието на майка ми за мен все още бе мираж, крещящо мълчание, което не се бях научил да усмирявам с думи. С баща ми живеехме в малко жилище на улица „Санта Ана“, близо до площада с църквата. Домът ни се намираше точно над специализираната книжарница за антикварни книги и издания за букинисти, наследена от дядо ми — вълшебен базар, който някой ден щеше да премине в моите ръце, както се надяваше баща ми. Растях сред книгите, срещах невидими приятели по страниците, които се разсипваха на прах и чиято миризма още усещам по ръцете си.

Читать дальше →