Мемоарите на една гейша

Начало книги

Една вечер през пролетта на 1936 година — бях четиринайсетгодишен — баща ми ме заведе на танцов спектакъл в Киото. От това събитие си спомням две неща. Първо, че двамата бяхме единствените европейци сред публиката — бяхме пристигнали от Холандия само преди няколко седмици и аз все още не се бях приспособил към културната изолация и я усещах остро. Второ, колко доволен бях да открия, че след месеци усърдно изучаване на японски език разбирам по нещичко от дочутите разговори. От младите японки, които танцуваха на сцената пред мен, ми е останал само смътен спомен за ярки кимона. Тогава нямаше как да знам, че след близо петдесет години, и то далеч оттам, чак в Ню Йорк, една от тях ще стане моя добра приятелка и ще ми диктува изумителните си мемоари.

Като историк винаги съм смятал мемоарите за документален материал. Те дават сведения не толкова за мемоариста, колкото за неговия свят. Мемоаристът не притежава перспективата, с която един биограф разполага по принцип, и именно в това се състои разликата. Автобиографията, ако наистина съществува подобен жанр, е като да очакваш заек да ти обясни как изглежда, докато подскача през тревите по полето. Как би могъл да знае? Ако искаме да чуем нещо за полето обаче, никой не е в състояние да ни го разкаже по-добре, стига да помним, че липсва всичко онова, което заекът няма как да забележи.

Читать дальше →