Пътят към Велесберг

Начало книги

Вятърът носеше над степта мирис на треви. Във въздуха сякаш се развяваха разноцветни знамена, та чак очите ми се премрежиха. Казах на Игор за това, но той само се усмихна:

— За да помиришеш онова, което усещаш ти, трябва да си куче. Според мен мирише на изгоряло.

Изгорялото също се усещаше. От капсулата за приземяване остана мръсно-черно, бавно слягащо се платнище. Там, където опорите се впиваха в почвата, като ленив цветен гейзер бликаше мирис на изгорена земя. Сигурно онзи, който видеше това за първи път, би харесал зрелището… Задишах с уста и цветните петна във въздуха трепнаха, изчезвайки. Така беше по-добре, само устата ми бързо пресъхваше. Но аз съм свикнал. Е, не бих посъветвал лекарите от Центъра по усъвършенстване да идват при мен с предложение за активиране на гените у моите деца. Може да не се сдържа. Но, общо взето, съм свикнал.

Игор бавно оправяше дрехите си. Той никога не се отличаваше с особено спретнат вид, но сега беше мърляв до немай-къде. Скъсаната на гърба (за проветрение) риза се беше измъкнала от отрязаните малко под коленете панталони. Самите панталони представляваха шедьовър на родърската мода: дясната половина беше от дънков плат, лявата — от метализирано кадифе. На гърдите му се поклащаше амулет на тънка сребърна верижка — истински автоматен патрон от втората половина на двайсети век. Затова пък косата му беше много внимателно разделена на седем кичура и оцветена в седем различни цвята. Игор направо можеше да се снима в предаването „Родъри1: нови граници на стария проблем“. Впрочем, струва ми се, че един-два пъти се е снимал там… Игор улови погледа ми и ми намигна, но не каза нищо. Погледна накриво новия ни спътник — той неловко се измъкваше през люка на капсулата:

Читать дальше →