Мирисът на свободата

Начало книги

Перонът беше празен. Аз постоях малко на цветния бетон, гледайки вагона на монорелсовия влак. Прозрачните врати бавно се затвориха, вагонът се поклати, надигна се над релсите и плавно тръгна напред. Празен вагон, заминаващ от празна гара.

А какво друго да очаквам? Нощ е. Нормалните хора отдавна спят.

Аз тръгнах по перона, стараейки се да стъпвам само по оранжевите петна. Цветният бетон стана модерен преди пет години и хлапетата веднага измислиха нова игра — да вървят по него, настъпвайки само един цвят. Доста сложно, между другото. Налага се или да пристъпваш, или да скачаш, или да вървиш на пръсти, балансирайки върху миниатюрни петънца от избрания цвят.

Сега оранжевата пътека ме водеше покрай дългата редица търговски автомати. Почувствали приближаването ми, те включваха рекламите си и аз вървях покрай доволни, весели, пиещи ко̀ла, дъвчейки горещи сандвичи, миещи косите си с шампоан против пърхут, пушещи безникотинови цигари хора. Погледнах дали ще успея да се приближа до автомата и да си взема кутийка ко̀ла. Но между мен и „ко̀лата“ нямаше оранжеви петна. Аз продължих нататък — покрай жизнерадостно тракащите с врати стени на гарата, покрай информ-терминалите, телефоните, покрай наклонените пътеки, водещи към градчето. Според надписа над гарата, неизвестно защо не светещ, незабележим, градът се казваше Велесберг. Всъщност аз пътувах към градчето на китайските преселници И Пин, но за пет часа монорелса ми втръсна достатъчно.

Читать дальше →