Сенчести игри

Начало книги

Само седмина все още стояхме на кръстопътя и наблюдавахме прахоляка, носещ се от източния път. Дори иначе неконтролируемите Едноок и Гоблин стояха като поразени от окончателността на момента. Кобилата на Мускуса изцвили нервно. Той покри ноздрите й с една ръка и я потупа по врата с другата, за да я успокои. Беше време за размишления, последният крайпътен камък на цяла една епоха.

След това прахолякът се слегна. Бяха си отишли. Птичките запяха отново — толкова неподвижни бяхме. Аз извадих стара тетрадка от дисагите, подпрени до пътя, и с трепереща ръка написах:

Върнах тетрадката обратно в дисагите.

— Е, това е всичко.

Изтупах праха от гърба на раницата и отправих поглед към собствения ни път през утрешния ден. Ниска линия от зелени хълмове образуваше преграда срещу хоризонта, над която кръгли туфи суха трева се носеха на вятъра.

— Пътуването започва. Имаме време да изминем първите дванадесет мили.

Читать дальше →