Последното стъпало

Начало книги

Вчера получих писмо от Катрина. Нямаше и седмица, откакто двамата с баща ми се бяхме върнали от Лос Анджелес. Писмото беше адресирано до Уилмингтън, щата Делауер, но междувременно бях успял да се преместя два пъти. В днешно време хората променят местожителството си толкова често. Може да ви прозвучи нелепо, но когато най-сетне получиш плика със задраскани адреси, покрити с лепенки „Сменен адрес“, имаш усещането, че се взират обвинително в теб. Пликът бе мръсен и смачкан, а единият му ъгъл — разкъсан, защото бе минал през толкова много ръце. Прочетох писмото и дойдох на себе си едва в хола, където, сграбчил телефонната слушалка, се канех да позвъня на баща си. Но се отказах, ужасен от онова, което можех да му причиня. Баща ми е възрастен и е прекарал два инфаркта. Как да му съобщя за писмото на Катрина веднага след връщането ни от Лос Анджелес? Това щеше да го убие.

Не му се обадих. А нямаше с кого друг да поговоря — писмото беше толкова лично, че можех да споделя съдържанието му единствено със съпругата си или с някой много близък приятел, какъвто нямах от доста време насам. С Хелън се разведохме през седемдесет и първа и сега контактувахме само чрез обичайните коледни картички: „Как си? Как върви работата? Честита Нова година…“

Читать дальше →