Човекът, който обичаше цветята

Начало книги

Беше ранна вечер през май хиляда деветстотин шейсет и трета. Младеж, пъхнал ръка в джоба си, крачеше забързано по Трето авеню в Ню Йорк. Въздухът бе мек и приятен, небето постепенно притъмняваше и синевата му преливаше в успокоителното и красиво виолетово на залеза. Име хора, които обичат града, може би заради вечери като тази. Сякаш всички, които стояха пред вратите на магазините, на ателиетата за химическо чистене и на ресторантите, се усмихваха. Стара дама тикаше пред себе си детска количка, натоварена с две чанти продукти. Тя се усмихна на младежа и извика:

— Хей, красавецо!

Младежът леко се усмихна и махна за поздрав. Старицата отмина, като си мислеше: „Той е влюбен“. Младежът наистина изглеждаше влюбен. Беше облечен в тънък сив костюм, тясната му вратовръзка бе леко разхлабена, горното копче не ризата — разкопчано. Тъмната му коса бе късо подстригана. Лицето му беше бяло, а очите — светлосини. Съвсем обикновено лице, но в тази мека пролетна вечер той наистина изглеждаше красив. За миг старицата бе обзета от приятна носталгия и си помисли, че през пролетта всички изглеждат красиви… особено ако бързат за среща с любимата, за да вечерят заедно и може би след това да потанцуват. Пролетта е единственият сезон, когато носталгията не добива горчив вкус. Старицата отмина, чувстваше се щастлива, че младежът бе отвърнал комплимента й.

Читать дальше →