Куку и Мяу

Начало книги

Баба Кукумявка на слънчице поспала, на месечника попрела. Хем преде, хем немирните си внучета Куку и Мяу наглежда. Те уж седят на клончето до нея, ала очите им все в гъсталака насреща.

Месечко ги гледа и се усмихва дяволито.

— Бабо, защо се смее дядо Месечко? — пита Мяу.

— Защо питаш, бе глупчо? — обажда се Куку. — Нали знаеш от приказката. Още му е сладко. Цяло гърне с мед изгълтал, когато бил малък. Хем с шепи лапал…

— Аха, сещам се — прекъсва го Мяу. — Лапал той, ала киселичко му излязло. Издебнала го майка му. Пернала го по страната. Той се хванал за лицето и — беж да го няма. Избягал в гората. Затуй и досега му е измацано лицето. Той трябва да плаче, а не да се смее!

— Защо ще плаче? Туй не си ти. От най-малко нещо замяукваш!

Мяу замълча. После изведнъж попита:

— Бабо, ами кой покачил Месечка на небето? Той нали няма крила?

Баба Кукумявка понатикна хурката в коланя на престилката си и рече:

Читать дальше →