Във вечната гора

Начало книги

След като прихвана завесата на прозореца с една щипка за пране, Лусио можеше по-лесно да наблюдава новия си съсед — дребен брюнет, гол до кръста на хладния мартенски вятър, който градеше стена, без да си служи с оловен отвее. След час дебнене Лусио енергично разтърси глава като някой гущер, излязъл от неподвижната си дрямка, и извади от устата си угасналата цигара.

— Този тип там — каза той, поставяйки окончателната си диагноза — няма олово ни в главата, ни в ръката. Кара си магарето по своя си път. Както му изнася.

— Ами не му обръщай внимание — рече дъщеря му неубедено.

— Знам си работата, Мария.

— А най знаеш да досаждаш на хората с историите си.

Бащата изцъка с език.

— Нямаше да говориш така, ако не можеше да спиш. Миналата нощ я видях, както виждам тебе.

— Знам, каза ми.

— Мина покрай прозорците на етажа бавно като привидение.

— Знам — повтори Мария безразлично.

Старецът се изправи и се опря на бастуна си.

Читать дальше →