Атлас изправи рамене. А е А

Начало книги

Когато отвори очи, тя видя слънчева светлина, зелени листа и лицето на един мъж. Помисли си: знам го това. А то беше светът такъв, който бе очаквала да види на шестнадесет — и ето че сега се бе озовала в него, — а той бе толкова обикновен, толкова неизумителен, че онова, което почувства, бе като благослов, изречен над Всемира, ала съдържащ само три слова: ама разбира се.

Погледна нагоре към лицето на мъжа, коленичил до нея, и разбра, че именно за това бе копняла през всичките тези години. И би дала живота си за него: едно лице, върху което болката, страхът и вината не бяха оставили никакви следи. Формата на устата му издаваше гордост, но и нещо друго: този мъж сякаш се гордееше с това, че е горд. Ъгловатите, изсечени скули й навяваха усещането за надменност и жлъч, и макар нито едно от тези качества да не бе изписано по него, лицето сякаш изразяваше техния краен сбор: спокойна увереност и решимост, както и безпощадна невинност, която не диреше прошка, но и никога не би я дала. Това бе лице, което нямаше какво да крие, но и от какво да бяга, лице, което не се страхуваше да бъде видяно, но и да вижда, затова и първото, което видя, бе напрегнатият, пронизващ поглед; този мъж гледаше така, сякаш зрението бе неговото любимо сечиво, а боравенето с него — едно безкрайно вълнуващо приключение, сякаш очите му придаваха най-висша стойност на самия него — заради способността му да вижда, но и на света, защото е място, което тъй страстно жадува да бъде видяно. За миг й се стори, че е в присъствието на същество, което представлява самата чиста съвест — и все пак никога преди не беше усещала така друго мъжко тяло.

Читать дальше →