Конспирацията „Моцарт“

Начало книги

Задавен от шок и ужас, Оливър Луелин побягна от зловещата сцена, препъвайки се в мрака. Спря да си поеме дъх и подпря гръб на голата каменна стена. Гадеше му се. Устата му беше пресъхнала.

Когато се измъкна от приема, за да разгледа имението, не подозираше на какво ще се натъкне. Но онова, което направиха пред очите му с непознатия мъж в онази странна зала със сводест таван, беше по-ужасно и от най-страховитите му фантазии.

Продължи да тича. Изкачи се по вита каменна стълба, мина по дълъг коридор и пак се озова в основната част на къщата с нейната класическа архитектура и изискан интериор. Дочу смеховете и безгрижното бърборене на гостите. Струнният квартет в балната зала свиреше валс от Йохан Щраус.

Телефонът му „Сони Ериксон“ беше включен на режим запис на клип. Той го изключи и го пусна в джоба на смокинга си, след това погледна стария механичен часовник на ръката си. Наближаваше девет и половина — рециталът му трябваше да продължи след петнайсет минути. Оливър приглади смокинга си и пое дълбоко дъх. Слезе по парадното стълбище и се вля в тълпата, като се мъчеше да стъпва уверено и да прикрие паниката си. Полилеите блестяха. Между гостите сновяха келнери със сребърни подноси, отрупани с високи чаши шампанско. Още от най-ниското стъпало той се пресегна за чаша от близкия поднос и я пресуши на един дъх. В другия край на залата, до високата мраморна камина, се виждаше полираният роял „Бехщайн“, на който бе свирил допреди минути. Сега му се струваше, че оттогава са минали часове.

Читать дальше →