Мъжът, който търсеше сянката си

Начало книги

Холгер Палмгрен седеше в инвалидната си количка в стаята за посещения.

– Тази татуировка с дракона, винаги съм искал да попитам, защо е толкова важна за теб?

– Заради една случка с майка ми.

– С Агнета?

– Бях малка, може би на шест. Избягах от къщи.

– Да, мисля, че си спомням. Посетила ви една жена, нали? Жена с някакъв белег.

– Кожата на врата ѝ изглеждаше като изгорена.

– Сякаш я е нападнал дракон?

12–20 юни

Лисбет Саландер си беше взела душ във фитнеса и отиваше обратно в килията си, когато главният надзирател Алвар Олсен я спря в коридора. Той плещеше нещо, може би дори беше малко развълнуван. Жестикулираше бурно и размахваше някакви документи. Но Лисбет не чуваше и дума от казаното. Часът беше 19,30.

19,30 беше най-лошото време във „Флудберя“. Тогава покрай затвора с гръм и трясък минаваше раздрънкан товарен влак, стените се клатеха, дрънчаха ключове, а въздухът миришеше на пот и парфюм. В никой друг час от денонощието мястото не бе толкова опасно, колкото в 19,30. Именно тогава, под прикритието на шума от железницата и всеобщата суматоха, която наставаше точно преди вратите на килиите да се затворят, се случваха най-страшните нападения. По това време Лисбет Саландер винаги оглеждаше отделението от горе до долу и със сигурност не беше случайно, че точно в този миг забеляза Фария Кази.

Читать дальше →