Дванайсетте

Начало книги

След вечерята, вечерната молитва и къпането, ако беше вечер за къпане, когато краят на деня дойдеше с последните пазарлъци (Моля те, сестро, не можем ли да останем още малко? Моля те, още една приказка?) и най-накрая децата потънеха в сън и всичко стихваше, Ейми ги наблюдаваше. Нямаше правило, което да го забранява; сестрите бяха привикнали с нощните ѝ разходки. Вървеше от стая в стая като привидение, промъкваше се безшумно нагоре-надолу сред редиците от легла, в които лежаха децата, а по спящите им личица и телца се четеше изпълнен с доверие покой. Най-големите бяха на тринайсет, на ръба между детството и младостта; най-малките бяха бебета. Всяко имаше своята неизменно тъжна история. Много от тях бяха трето дете, изоставено в сиропиталището от родителите си, които не бяха в състояние да платят таксата, други бяха жертва на още по-жестоки обстоятелства: починали при раждането майки или пък неомъжени жени, които не можеха да понесат срама; бащи, изчезнали в мрачните лабиринти на престъпния свят или обсебени от виралите вън от стените. Произходът на децата беше различен, но орисията им — сходна. Момичетата влизаха в Ордена, посвещаваха дните си на молитва, съзерцание и грижи за деца с тяхната съдба, а момчетата ставаха войници и членове на Експедиционния корпус и полагаха различна, но не по-малко обвързваща по своята природа клетва.

Читать дальше →