Игрите на глада

Начало книги

Когато се събуждам, другата страна на леглото е студена. Протягам ръка, за да потърся топлината на Прим, но напипвам само грубия платнен калъф на дюшека. Сигурно е сънувала нещо лошо и се е мушнала в леглото при майка ни. Разбира се, че е имала лоши сънища. Днес е денят на Жътвата.

Надигам се и се подпирам на лакът. В спалнята е достатъчно светло, за да ги видя. Сестричката ми, Прим, свита на кълбо на едната си страна, се е сгушила като в пашкул в тялото на майка ни, а бузите им са притиснати една към друга. В съня си майка ми изглежда по-млада, все още изтощена, но не така сломена и съсипана. Лицето на Прим е свежо като капка дъжд, прекрасно като игликата, на която е кръстена. Някога майка ми също е била много красива. Или поне така се говори.

На коленете на Прим, настанил се там да я пази, е най-грозният котарак на света. Сплескан нос, половин липсващо ухо, очи с цвят на гниеща тиква. Прим го кръсти Жълтурче, като настояваше, че цветът на козината му, напомнящ за жълтеникава кал, бил същият като на яркото цвете. Той ме мрази. Най-малкото ми няма доверие. Мисля, че макар това да беше преди години, още си спомня как се опитах да го удавя в една кофа, когато Прим го донесе у дома. Мършаво котенце с подут от глисти корем, гъмжащо от бълхи. Последното нещо, което ми трябваше, беше още едно гърло за хранене. Но Прим се молеше толкова настойчиво — дори плака, — че трябваше да го приема. Нещата потръгнаха добре. Майка ми го изчисти от паразитите, а той е роден мишеловец. От време на време дори улавя по някой плъх. Понякога, когато успея да убия някакъв дивеч, давам вътрешностите на Жълтурчето. Вече не ми съска.

Читать дальше →