Загадката „Серпента"

Начало книги

Бледото очертание на кораба се появи така стремително, сякаш изскочи от дълбините, понесло се през сребърното езеро призрачна светлина, плисната от почти пълната луна. Тиарите1 на осветените бордови илюминатори искряха от белите като кост страни на кораба, устремен на изток през топлата нощ. Извитият нагоре нос режеше кротките води с лекотата на стилет2 през черен сатен.

Високо на затъмнения мостик на шведско–американския пътнически кораб «Стокхолм», на седем часа път и 130 мили източно от Ню Йорк, вторият помощник, Гунар Нилсон, се взираше в осветения от луната океан. Големите правоъгълни филистрини3, ограждащи рулевата рубка4, разкриваха пред него панорама, докъдето поглед стига. Морската повърхност беше гладка, с изключение на пръснатите тук-там водни могили. Температурата бе около седемдесетте5 — една освежителна промяна след тежката влага, натиснала «Стокхолм», докато се бе измъквал същата сутрин, от стоянката си на кея на Петдесет и седма улица, към устието на река Хъдзън. Остатъци от парцаливи облаци се плъзгаха като разкъсана плащаница пред порцелановото лице на луната. Видимостта бе шест мили от щирборда6. Нилсон хвърли поглед към бака7, където тънката, тъмна линия на хоризонта се губеше зад мъглива мрачина, притулила звездите и свързала море и небе ведно. За миг той се отпусна пред величието на гледката, но мисълта за безпределната пустош, която трябваше да се прекоси, го отрезви. Това бе познато чувство за всеки моряк и то би се задържало повече, ако го нямаше слабия гъдел в ходилата. Мощта, излъчвана от двойката огромни дизели с общо 14 600 к.с., сякаш пропълзяваше от машинното отделение и преминаваше през трептящата палуба в тялото му, което, по някакъв неуловим начин, се нагаждаше и към най-малката промяна в пространството.

Читать дальше →