Метро 2035

Начало книги

— Не бива, Артьом.

— Отваряй. Отваряй, ти казвам.

— Началник-станцията нареди... Нареди да не пускам никого.

— Ти за идиот ли ме смяташ? Кой никой? Кой е „никой“?

— Имам заповед! С цел защита на станцията... От облъчване... Да не отварям. Имам заповед. Разбираш ли?!

— Сухия ли ти даде заповедта? Вторият ми баща ли ти даде такава заповед? Хайде, отваряй.

— Ще ме изгонят заради теб, Артьом...

— Ами тогава аз сам, ако ти не можеш.

— Ало... Сансеич... Да, на пост съм... Тук е Артьом... Вашият. Какво да правя с него? Да. Чакам.

— Доносничиш, а? Браво, Никицка. Доносничиш. Разкарай се! Така или иначе ще отворя. Така или иначе ще премина!

Но от караулката изскочиха още двама, вмъкнаха се между Артьом и вратата и започнаха леко да го бутат, щадейки го. Артьом — вече уморен, с кръгове под очите, още несъвзел се след вчерашното изкачване — не можеше да се справи с часовоите, макар че никой не възнамеряваше да се бие с него. Започнаха да прииждат любопитни: мърляви момченца с прозрачни като стъкло коси; подпухнали домакини с ръце, сиво-сини от безкрайното пране с леденостудена вода; уморени и готови на всичко безумно ококорени фермери от десния тунел. Шепнеха си. Хем гледаха в Артьом, хем сякаш не; върху лицата им беше изписано дявол знае какво.

Читать дальше →