Едно е най-самотното число

Начало книги

В пет и половина сутринта все още бе тъмно на площадката пред хангара във военновъздушната база Мурок. В преливащото от черно към тъмносиньо небе блестяха само най-ярките звезди, а трептенето им издаваше колко е студен въздухът. Бурените около площадката бяха покрити с тънък скреж. Далече от пистата, някъде в тъмния пущинак от дървета, шубрак и бял трън чуруликаше присмехулник. Изпълняваше една след друга всички птичи песни, които знаеше — колекция, която съдържаше още котешко мяукане, вълчи вой и от време на време несполучлива имитация на включен реактивен двигател. Мадлин Грийн или Мадж, както я наричаха многобройните й приятели, се усмихна на мелодичната врява, която присмехулникът вдигаше в този ранен час, и продължи по пътя си.

Изгряващата пурпурна зора очертаваше силуета му — бе дълъг сто осемдесет и девет фута, висок тридесет фута, а разстоянието от края на едното крило до края на другото бе сто и пет фута. Продълговатото лъскаво очертание придоби сребристо пепеляв цвят, когато Мадж се приближи. Стъпките й бяха едва доловими. Така и трябваше, след като вчера наземният персонал бе отстранил всички камъчета от площадката и от дългата четиринадесет хиляди фута писта, построена върху дъното на пресъхнало солено езеро. Щяха да ги почистят още веднъж тази сутрин за по-сигурно. Никой не искаше нещо дребно и предотвратимо да се обърка в програма, в която толкова много вече бе объркано…

Читать дальше →