Мъглите на Авалон (Том 1)

Начало книги

Когато, следвайки полумитичния Гилдас, древните хронисти Нений и Джефри Монмутски са редели слова за подвизите на крал Артур, те едва ли са предполагали, че и хиляда години по-късно историите им ще запазят магнетичното си въздействие. Съвсем неотдавна, почти едновременно с известния и у нас филм „Екскалибур“ на Джон Бурман, романът на Марион Брадли „Мъглите на Авалон“ (1982) отново вдъхна живот на преданията. Посрещнат възторжено от критика и читатели, определен от Айзък Азимов като „най-успешното представяне на мита“, той дръзко и неочаквано контекстуализира добре познатата история в горещи точки от интелектуалната и екзистенциална проблематика на собственото ни време.

Всъщност, през хилядолетието, делящо ни от Нений, Артур неведнъж е възкръсвал за англосаксонското колективно его — точно както е обещано в древните предания. В моменти на поврат и възход той оживява в текст, образ, звук, за да отпрати и поврата, и възхода към един пред-и над-исторически идеал. Защото Артур, „любимецът на британците“, е най-мощният символ на островната национална идентичност. Той е политическият Спасител, отстоял територията и държавната автономност срещу Завоевателя. В нестабилния ранносредновековен контекст на острова тези роли са доста флуидни. Но флуидни са и самите националните идентичности на британеца — келт, саксонец, после нормандец, значи пак келт. Затова, с двойните идентификации, които провокира — прокелтска, но и антинашественическа — митът за Артур се оказва особено удобен за идеологическото себеконструиране на властта. Когато през 116 пред завоевателите — нормандци застава въпросът за историческо легитимиране на новата държавност, митът се превръща в своеобразно пропагандно оръдие. „История на британските крале“ на Джефри Монмутски (ок.

Читать дальше →