Основа

Начало книги

Отново горях. Беше по-зле от треската след мутацията, по-зле от обгазяване с оникс. Мутиралите ми клетки подскачаха нагоре-надолу, сякаш се опитваха да си проправят път през кожата ми. И може би наистина го правеха. Чувствах се така, като че ли тялото ми е разрязано и е широко разтворено. В устата ми се събираше влага.

Имаше и сълзи, осъзнах бавно.

Сълзи от болка и гняв — ярост, толкова могъща, че можех да я усетя в гърлото си. Имаше вкус на кръв. Или пък това наистина беше кръв. Може би преглъщах собствената си кръв.

Спомените ми след затварянето на вратите бяха неясни. Прощалните думи на Деймън кънтяха непрестанно в главата ми. Обичам те, Кейти. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Последва съскащ звук от затварянето на вратите, след което се оказах сама с арумианеца.

Мисля, че се опита да ме изяде.

Всичко потъна в мрак. После се събудих в този свят, в който дишането беше болезнено. Спомените за гласа му и думите му облекчаваха донякъде мъката. Но после си спомнях последната усмивка на Блейк, докато държеше колието от опал — моето колие от опал, което Деймън ми беше дал — точно преди сирените да загърмят и вратите да се затворят, и гневът ми се възпламеняваше. Бях заловена и не знаех дали Деймън е успял да се измъкне с другите.

Читать дальше →