При своите си

Начало книги

След като се навечеряха, чичо Митуш, Аго и Марин си легнаха на завет, между две кладни. Цял ден те бяха работили около вършачката сред шум, сред прах, сред жега. И да искаха, не можеха да си кажат дума. Лицето им, косата им, самите им клепачи бяха покрити със ситен, черен прах. Приличаха на арапи, очите им гледаха страшно, заобиколени с червени възпалени клепачи, устата си не смеяха да отворят. Сега такава тишина га заобикаляше, тъй чисто и прохладно беше, че ако и уморени, не бързаха да спят — драго им беше да си отдъхват, да си приказват, да се чуват един други.

— Момчета, завивайте се добре, че таз нощ ще има роса, студено ще е — говореше чичо Митуш. — Познавам по заездите аз: я как са много, я как трепкат…

— Една звезда падна — каза Марин. — Умря някой.

Малко по-нагоре сламата зашумоля, чу се дебелият, гърлест смях на Аго.

— Умрял… знаеш ти… Бабини деветини… Бабини деветини — повтаряше Аго и се смееше.

Читать дальше →