Безотечественици

Начало книги

На булевард „Дондуков“ има едно малко кафене — „Добруджа“. Аз зная, че мнозина не са чували името му, нито подозират съществуването му дори. Защото това кафене не е като големите, елегантни локали, дето всеки ден ще намериш познати и непознати, Тук идат всякога едни и същи хора, идат тъй редовно и постоянно, както членовете на някое конспиративно общество посещават своя клуб, както болните от една и съща болест се събират в амбулаторията на своя лекар. Няколко пъти прочетох из вестниците съобщения, че там, в това кафене, ще стават събрания на добруджанци. Трябвало да се вземат някои решения. Аз не ходих на тия събрания. Но все пак имах неотразимо желание да отида там когато и да е, макар и не на събрание.

Намерих го лесно. Отдалеч очите ми се спряха на новия голям надпис. И макар да имаше нещо жизнерадостно и дори весело в едрите отчетливи бели букви на ясносин фон — сърцето ми болезнено се сви върху това родно име, което четях, стори ми се да пада невидим траурен креп. Влизам вътре. Само няколко души посетители. Най-бедна, най-скромна мебел — никаква разлика от безбройните малки кафенета на предградията. И в самите посетители познати от нашия край аз не видях. Приказваха за най-обикновсните злободневни работи, банални закачки и шеги. Аз си поръчах кафе и зачетох вестник, разочарован в надеждата си да намеря тук тежката скръб и болезнения спомен за изгубения роден край…

Читать дальше →