Под есенните лъчи

Начало книги

Оня ден, в сряда, слуховете за министерска криза бяха задържали всички столичани в града. Денят беше прекрасен. Слънцето радостно грееше от лазурното светло небе на есента и пръскаше въз умислената вече природа своята сладка, животворяща топлина, топлина тиха, пролетна… Княз Борисовата градина беше пуста, и полето отвъд нея беше пусто. Витоша, покрита с тънко було от първия сняг и обвита в прозрачна мрежа от мараня, добиваше странна някаква прелест и сякаш стоеше по-далеч в кръгозора. Аз напуснах алеите на княз Борисовата градина и се запътих към Курубаглар, чийто гъсталак, нашарен вече със златисти тонове на есента, блазнеше неодолимо душата ми със своята скръбна обайност и поетическо спокойствие. Горните стихове на Милвоа, учени още на чиновете на пловдивската гимназия, ми оживяха на ума и будеха спомени за една друга, минала пролет, минала безвъзвратно…

А министерската криза беше опустила полето. Никого не виждах да се разхожда в тоя ден — сладостен пролог на софийската великолепна есен. Далеко само нейде, зад укреплението, чернееха се в кръгозора две човешки сенки, уединени, безвестни. Само те се чернееха в безлюдния кър. Вероятно двама влюбени в тая министерска криза!

Читать дальше →