Заключената стая

Начало книги

Църковният часовник удари два, когато тя излезе от метрото на Волмар Икскюлсгатан. Спря се, запали цигара и закрачи бързо към Мариаторгет.

Пресекливият камбанен звън й напомни за безрадостните неделни дни на детството. Беше се родила и израснала само няколко квартала от църквата „Мария Магдалена“, където я бяха кръстили и конфирмирали преди почти дванадесет години. От цялата процедура около конфирмацията си спомняше само едно: беше попитала свещеника какво е искал да каже Стриндберг, говорейки за „скръбния дискант“ на камбаните на църквата „Мария Магдалена“. Паметта не беше запазила отговора.

Слънцето грееше в гърба й и след като отмина Санкт Паулсгатан, забави крачките си, за да не се изпоти. Изведнъж почувства нервите си опънати и съжали, че преди да излезе от къщи не взе нещо успокоително.

Когато стигна фонтана сред площада, тя намокри носната си кърпичка с хладка вода и седна в сянката на дърветата. Свали очилата си, изтри лице с влажната кърпичка, след това почисти очилата с ъгълчето на синята си блузка и ги сложи. Големите огледални стъкла скриваха горната част на лицето й. После свали синята си широкопола шапка, повдигна дългите до раменете й светли коси и освежи врата си. Отново сложи шапката, нахлупи я над челото си и притихна, стискайки кърпичката в шепата си.

Читать дальше →