Последният човек

Начало книги

Посетих Неапол през 1818 г. На 8 декември същата година със спътника ми прекосихме залива, за да обиколим разпръснати по брега на Бая старини. Бистрите, искрящи води на спокойното море покриваха отломките на древни римски вили, които бяха преплетени с водорасли и осветени в диамантени краски от слънчевите лъчи; синята и кристалночиста стихия беше като онази, по която Галатея навярно се е плъзгала в седефената си колесница или пък Клеопатра е избрала вместо Нил за път на фантастичната си флотилия. Въпреки че беше зима, атмосферата бе почти пролетна и жизнерадостната топлина пробуди онази кротка наслада, която е съдбата на всеки пътешественик, бавещ се в нежеланието си да се откъсне от спокойните заливи и сияйните носове на Бая.

Посетихме така наречените Елисейски полета и Аверно и се скитахме сред редица разрушени храмове, бани и класически кътчета, а накрая навлязохме в тъмната пещера на Сибила от Куме. Нашите lazzeroni2 носеха факли, които горяха в мътно червено из мрачните подземни проходи, чиято тъма ги обграждаше жадно, сякаш желаеше да погълне още и още от светлината. Минахме покрай естествена арка, водеща към втора кухина, и попитахме дали не може да влезем и там. Водачите ни посочиха отражението на факлите във водата, която покриваше земята, оставяйки ни сами да направим нужното заключение, но добавиха, че е жалко, тъй като тя води до пещерата на Сибила. Любопитството и възторгът ни бяха стимулирани от това обстоятелство и настояхме да опитаме да премием. Както често се случва в преследването на подобни начинания, трудностите намаляха при по-обстоен оглед. От всяка страна на влажната пътека открихме „суха земя за нозете ни“3. Накрая пристигнахме в просторна, изоставена тъмна пещера, за която нашите lazzeroni ни бяха уверили, че е Пещерата на Сибила.

Читать дальше →