Седем синове

Начало книги

Понякога не се сещах за него с часове. Друг път минаваше цял ден, а то си седеше там, под повърхността, изгаряйки вътрешностите ми с бруталната си същност. Моята същност.

Прибирах се вкъщи от застоялата работа в шибания застоял град в задника на Небраска и почти изкарвах цял ден без да мисля за баща ми, за Дорнан Рос или за синовете му. Но след това винаги правех нещо безразсъдно, като например да се съблека и да се плъзна под завивките на леглото, и виждах белезите маркиращи дясното ми бедро — седем хоризонтални линии прогорени в кожата ми една върху друга с тъпата част на нажежен в огъня касапски нож. Една за Дорнан Рос и по една за шестте му сина. Като вдълбани орнаменти на старинен креват. Белязана за цял живот за да не забравям. Някои бяха по-плътни, други по-къси, а трети дълги, но всеки един от тях представляваше ужасен спомен за причиненото ми през онази нощ.

Дори и да стоях в износените си дрехи, за да не ги виждам, не можех да се скрия от тях. Не спях добре. Мятах се и се въртях, неспокойна и обляна в пот, събуждайки се от кошмари, в които ме намираха и използваха острата страна на ножа, но не за да ме маркират — нарязваха ме до смърт, за да не говоря с полицията. Защото знаех разни работи. Бях наясно с неща, за които полицията нямаше представа, за купени алибита и места, на които бяха заровени жертви, за момичета, които изчезваха безследно, и за мъже, които пазеха твърде много тайни. Преди мечтаех ден и нощ да забравя за убиеца на баща ми и това, което ни бе сторил. Но не и сега. Сега исках да си спомня всеки един малък детайл, за да може отмъщението ми да е напълно прецизно. Утре щеше да е различно. Утре бе двадесет и първия ми рожден ден — денят, в който щях да получа достъп до тайното си наследство.

Читать дальше →