Вълкодав

Начало книги

Залезът изгасна и сребърникът на луната освети леса със зеленикавата си призрачна светлина. Човекът, когото наричаха Вълкодав, вървеше неуморно през гората — от хълм до хълм, без път и пътеки, с широка, отмерена крачка. Напредваше, без да се крие зад дърветата и да заобикаля осветените от луната поляни, без да привежда глава, макар че по стар навик стъпваше безшумно с босите си нозе. През едното си рамо бе преметнал връвта с ботушите. На другото, леко впило нокти, седеше пухкаво черно зверче с големи уши. Когато Вълкодав прескачаше повалени от бурите дървета или се гмурваше под някой провиснал клон, мъничето разперваше криле, за да запази равновесие. Тогава си проличаваше, че е прилепче, а едното му крило е разкъсано, почти разполовено.

Вълкодав помнеше тази местност, познаваше я като дланта си. Знаеше, че ще достигне целта преди да превали полунощ. В ръката му се поклащаше копие, проблясващо на лунния светлик. Късо копие със здрава дръжка и широк, остро наточен накрайник, което имаше и кръстачка за лов на едър дивеч.

Читать дальше →