Право на двубой

Начало книги

Залезът догоря и пълната луна обля гората със зеленикаво мъртвешко сребро. Бледа светлина пълзеше по пухкавите клони на елхите, обвиваше сякаш с мъждукащ воал облите хълмове в подножието на планинския хребет и ясно очертаваше далечните върхари на Засечния рид. Покрай мърморещо безспир поточе, в чиито води плакнеше белите си китки току-що цъфнала песекиня, крачеха двамина пътешественици, насочили се към планините. Единият бе строен и напет арантянин с красива шапка, гъсти златисти коси и фино изваяно лице. Подобни изискани черти не са рядкост сред знатните родове в Арантиада. Младежът носеше обичайното за страната си облекло — ленена риза, наметало и сандали. Усмихваше се и с непресторено удоволствие вдишваше нощната прохлада. По такъв начин се държи весел и смел човек. Ако беше по-светло, щеше да се види, че пръстите му са изцапани с мастило.

Спътникът му беше с половин глава по-висок и по-широкоплещест. За разлика от младежа, той не напомняше изкусна старинна статуя, единственото грациозно нещо у него беше походката. Всъщност по-скоро стряскащо, отколкото грациозно. Движеше се съвсем безшумно. Беше бос, меките кожени ботуши с ремъци за пристягане бе преметнал през рамо. Лунните лъчи откроиха рязка сянка, обезобразила лявата половина на лицето му. Не беше игра на светлината, а белег, който започваше от края на окото, пресичаше бузата и се губеше в късата гъста брада. Този човек не се усмихваше като арантянина. Нямаше и помен от веселие в светлите му очи, нито намек, че живее с нагласата да очаква нещо хубаво от света. Напротив — бе свикнал да го дебнат само беди, затова всеки миг очакваше поредния мръсен номер, погоден му от съдбата. А тя знаеше, че каквото и да му стори, той не би го приел безропотно.

Читать дальше →