Принцеса на пепелта

Начало книги

Обръщам се и виждам как Кресцентия се носи към мен по коридора на двореца, а розовите й копринени поли се вдигат, докато тича. Красивото й лице е озарено от широка усмивка.

Двете й прислужнички се мъчат да не изостават от нея, а измършавелите им тела се губят в домашно ушити рокли.

Не поглеждай към лицата им! Не гледай! От гледането никога не идва нищо добро. От зърването на празните им очи и гладните им усти. От това гласът става по-силен. А когато гласът става по-силен, императорът се ядосва.

Аз ще се грижа императорът да е щастлив, а той ще осигури безопасността ми. Такива са правилата.

Фокусирам се върху приятелката си. Крес прави всичко по-лесно. Тя носи щастието си като слънчеви лъчи, които греят и затоплят хората около нея. И тъй като знае, че имам нужда от повече топлина, отколкото повечето хора, въобще не се колебае да закрачи с мен и да ме хване здраво за ръка.

Кресцентия притежава свободата да изразява привързаността си, която малцина благословени люде имат. Тя никога не е обичала някого, когото да загуби после. Нейната безгрижна, детска красота ще се запази, докато остарее — деликатните й черти и широко отворените й кристалноясни очи, които никога не са виждали ужаси. Бледоруса коса, висяща в дълга плитка, преметната през рамо, обсипана с десетки божествени камъни, които блещукат в изсипващата се през витражите слънчева светлина.

Читать дальше →