Приказка за Стоедин

Начало книги

Ранното слънце близнало върхарите на гората и пратило сянката й в пустото поле, осеяно с пелин и сухи храсти. Дочул се далечен, тежък тътен, нараснал, приближил, и от гората, като гърмял с копита, се появил красив черен кон с бяла звезда на челото. Загледал се далече-далече, там, където полето и небето се сливали, разтъпкал се, сякаш се подвоумил — и препуснал с все сила към полето; препущал, препущал, докато се строполил, спрян от невидима стена. Скочил, заблъскал я с копита, зацвилил яростно и силно, от устата му покапала пяна… Но стената не го пущала. Накрая утихнал, изпръхтял, отърсил грива… и се превърнал в много стар старец: прегърбен, брадата му като сняг, а лицето по-сбръчкано от печена ябълка. Облегнал длан на таз ми ти невидима стена и пак се загледал в хоризонта — дълго и жадно, с умислени бистри очи.

От храстите отвъд стената се подал друг старец… Какъв ти друг — същият, досущ: и лицето му същото, и брадата, и толкоз прегърбен. Само ръцете му — с дълги остри нокти. А в очите — злорадо пламъче.

Читать дальше →