Пропастта на опрощението

Начало книги

Тя стои сама в края на кея и гледа небето. На лунната светлина дъските му наподобяват блестяща сребристосинкава лента, която стига до брега. Вълните на мастиленочерното море се плискат тихо в подпорите на пристана. От другата страна на залива, към западния хоризонт, се забелязват светли, пастелнозелени премигващи петна, сякаш цяла флота от галеони е потънала със запалени светлини.

Тя е облечена, ако това е точната дума, в бял облак от механични пеперуди. Кара ги да се приближат още по-плътно, така че крилцата им се преплитат и образуват нещо като броня. Не може да се каже, че й е студено — вечерният бриз е топъл и натежал от лекия екзотичен дъх на далечни острови — но се чувства уязвима, понеже усеща вниманието на нещо по-обширно и по-старо от нея самата. Ако беше пристигнала месец по-рано, когато на тази планета все още имаше десетки хиляди хора, морето надали щеше да й обърне чак такова внимание. Но сега всички острови са опустели. Останали са само шепа твърдоглави мързеливци и току-що пристигналите закъснели като нея хора. Тя е нещо ново тук или по-скоро нещо, което е отсъствало дълго, и химическият й сигнал разбужда морето. Светлите петна в другия край на залива се бяха появили след нейното слизане. Това не е съвпадение.

Читать дальше →